Въпреки, че всички основни авиационни държави през Втората световна война имат в арсенала си скоростни бомбардировачи, единствено Япония получава такъв самолет практически в края на войната – през 1944 год. в Императорската армия постъпва Ki-67 Hiryu, a във флота – P1Y1 Ginga. Първият опитен образец на последния полита през 1943 год. и полетните данни се оказали толкова добри, че заводът Nakajima, която го е произвела, веднага получава указания за подготовка на серийно производство. До края на годината успяват да произведат 45 машини, в т.ч. опитните самолети, а към момента на официално приемане на самолета на въоръжение през октомври 1944 гд., вече са били произведени 453 машини. За съжаление в строевите части самолетът се показва като ненадежден, което забавя приемането им.

Но да се върнем назад. През 1940 год. поръчка за разработка на новата машина е предадена на Първи морски авиационно-технически арсенал Kugisho в Yokosuka. Заданието 15-Shi предвиждало създаване на скоростен самолет, годен за ролята на торпедоносец и пикиращ бомбардировач. Проектиран е аеродинамично изчистен двудвигателен средноплан с удължен фюзелаж, който получава вътрешнофирмено обозначение Y-20.

Любопитен е фактът, че ръководителя на групата проектанти Mitsuzi Tadanao, който определя облика на бъдещия бомбардировач, след войната работи по железниците в Япония и през 60-те години е разработчик на свръхскоростните влакове "Shinkansen", които и до момента превозват пътници със скорости до 400 км/ч.

Проектните работи над Y-20 започват в началото на 1941 годин. В качеството на силова установка е избран 18 цилиндровият радиален двигател Nakajima NK9B Homare 11, развиващ мощност 1800 к.с., който обаче все още се намира на етап разработка. С тези двигатели се планирало самолетът да достигне скорост 550 км/ч. В самолета били разместени осем протектирани и шест непротектирани резервоара за гориво с обща вместимост 5535 литра, който можело да бъдат допълнени с два 220 литрови подвесни резервоара. Бронирането обаче се ограничавало само до 20 мм бронирана плоча зад пилота. Самолетът имал и слабо отбранително въоръжение – две картечници с пушечен калибър, едната разположена в кабината на щурмана отпред, а другата – в задната част на горния фанар. Бойното натоварване се състояло от 860 кг торпедо Тип 91 Каi3 в полупотопено състояние под фюзелажа. Заради вътрешното разположение на торпедното въоръжение, самолетът не можел да приема авиационни торпеда от последните модификации – Tип 91 Kai7, които тежали повече от тон и били по-дълги. При използване на самолета като торпедоносец, створките на бомболюка се демонтирали. Максималното бомбово натоварване достигало до 1500 кг, а нормалното – до един тон. В бомбоотсека можело да се окачи една 800 кг бомба, две 500 кг или 250 бомби, или набор от дванадесет 60 кг бомби. Допускало се окачване на две 250 кг бомби или десет 60 кг бомби на възлите за окачване на подкрилните резервоари. В края на войната на самолета е тествано окачване на най-мощната противокорабна бомба Тип 3 с маса 1,5 тона, но няма данни за бойно използване.

За обезпечаване на бомбомятането с пикиране, били разработени специални носачи тип пантограф, които с помощта на хидравлика извеждали бомбата извън пределите на отсека. Окачването за 500 и 800 кг бомби било унифицирано, а за 250 килограмовите бомби се предвиждал друг тип носачи. 60 килограмовите бомби се окачвали на стандартни носачи, тъй като не се предвиждало те да се използват при пикиране. Створките на бомболюка били с хидравлично управление и се отваряли навътре, за да не създават допълнително аеродинамично съпротивление.

Докато течала разработката на проекта Y-20, от флота било взето решение производството да става в завода на Nakajima в Коидзуми, където в началото на 1943 год. напуснали цеховете последните пет произведени G3M3 и започнала подготовка на новата монтажна линия за скоростния бомбардировач.

Първият опитен самолет бил пуснат през август 1943 год. с двигатели Homare-11 и скоро се състоял и първият му полет. Изпитателите дали много добри оценки за високата скорост и добрата управляемост, но техния ентусиазъм не се споделял от механиците, които буквнално се борели с постоянно отказващата сложна хидравлика и ненадеждните двигатели. Даже при идеални условия и обслужване от опитните заводски механици, проблемите били толкова сериозни, че флотът в течение на година не се решавал да приеме бомбардировачите в бойните части. В серийните модели били внесени многочислени изменения. Обтекаемото челно стъкло било заменено с плоско, устойчиво на куршуми. Бил монтиран нов капот на двигателите с отделни ауспухови тръби. Заменени били нитовете с такива с плоска глава. Серийните самолети получили нови, по-мощни двигатели Nakajima NK9C Homare 12, излетна мощност 1825 к.с., а опашното колело било оставено неприбираемо. Променено било и отбранителното въоръжение – вместо 7,7 мм картечници, самолетите получили 20 мм оръдия Тип 99 Модел 1, който от своя страна порди ниския темп на стрелба, били заменени в процеса на производство с 13 мм картечници Тип 2. Обозначението на този тип било P1Y1 Type 11. Самолетът получил наименование Ginga – „Млечен път”, а съюзниците му дали кодово наименование "Frances".

Оръдието в предната щурманска кабина често снемали, предвид ниската му ефективност.

Много самолети били оборудвани с морски радар Тип 3 Ku Mark.6 (H6). Антените се разполагали под носовата част на фюзелажа и по бордовете в опашната част. Снабдените с радари бомбардировачи не носели някакво специално обозначение.

В крайна сметка IJN приел P1Y на въоръжение под обозначението "морски бомбардировач "Ginga" модел 11". Постоянните проблеми с техническото обслужване – на първо място ненадеждните двигатели Homare 12, който рядко достигали заявената мощност, задържали доставката на самолетите в бойните части. През това време заводът Nakajima редовно произвеждал новите самолети.

В края на войната самолети от този вид са използвани за самоубийствени атаки.

Моделът на Hasegawa е пуснат през 1995 година, с идеята да измести моделът на Revell от 1970 година. Кутията е стандартна – капак от гланциран картон, спокоен боксарт, рисуван от Koike Shigeo. Отстрани има снимка на готов модел. Пак отстрани може да научим, че моделът е дълъг 208 мм, широк 278 мм и частите са 79 броя.

В кутията има два плика с детайли, инструкция, декален лист. Инструкцията е тип чаршаф, формат на страницата А5, печатът е черно-бял. На първа страница имаме снимка на готов модел, с информация на японски и английски. Имаме схема на платките с детайлите, схеми за изработка с общо девет стъпки. Обозначенията са на японски и английски. Схемите са ясни и разбираеми. Цветовете са дадени с наименования и по Mr.Color. Камуфлажните схеми са разположени на две страници. Предложенията са за машини от 262nd Attack Squadron 762nd Naval Flying Group и 761sz Naval Flying Group.

Декалите са отпечатани без забележки, като декали са предложени различните приборни елементи в кокпита. Прозрачният филм около самите декали е доста широк.

В общ найлонов плик са платките с непрозрачни детайли – общо седем, отливката е от сива пластмаса, без видими забележки. Разшивката на детайлите е вдлъбвната, няма такива екстри като нитоване. Самите детайли са семпли – нямат кой знае каква особена текстура. Моделът може да се каже, че е опростен, без някакви засукани елементи.

На платка А имаме дясна половина на фюзелажа, створки за бомболюка (които трябва да разрежете, ако предвиждате отворен такъв), вътрешни елементи за шахтите на основния колесник. Общо четири детайла. На платка В е другата половина на фюзелажа, створки (маркирани да не се използват) за опашния колесник, основи на мотогондолите и гнездо за опашния колесник. Общо осем детайла. На платка С са общо четири детайла – горни и долни полукрила. Ако искате раздвижена механизация ще се наложи да режете. Има предвидени щифтове за монтаж на крилата към фюзелажа. Получавате и две платки D, с общо 16 детайла всяка. Тук имаме хоризонтален стабилизатор, 250 кг бомби, колело на основния колесник, витло, створки за основния колесник, допълнителен резервоар. Гумите са без никаква текстура. Бомбите са с дебели стабилизатори, хоризонталния стабилизатор е без възможност за раздвижена механизация. Платка Е е с 19 детайла – елементи на екстериора. Тук е основата на кокпита и същевременно дъно на бомбовата шахта, стойките на основния колесник, антени, седалки и елементи на кокпита, 20 мм оръдия. Кокпита е съвсем постен, бомбовата шахта е с някаква семпла текстура, като се виждат следи от ежектори. Оръдията са съвсем опростени, седалките също, а приборните табла явно разчитат само на декалите за тях. Имате и две платки F, всяка от които има пет детайла – предна част на мотогондолите, средна част, с ауспуховите тръби (с прибрани створки), въздухозаборник за масления радиатор, редукторна предна част, както и предна звезда на радиалния двигател. Двигателчето е с много добра текстура, но почти не се вижда.

В отделен найлонов запечатан плик са прозрачните детайли и платка с 4 бр poly-caps за витлата. Прозрачните детайли са общо четири – фанар, горна част на носа и предна остъклена част на носа, както и бронирана част зад пилота. Нямате опция за отворен фанар. Детайлите са сравнително дебели, тестурата е добра, прозрачността е в добри граници, но има оптични изкривявания заради дебелината.

Като заключение – както споменах в статията, нямате друг избор, освен архаичния модел на Revell от седемдесетте. Hasegawa произвежда на тази база всички модификации на самолета. Детайлизация се предлага само от Eduard, вакуумен фанар – само от Pavla, а дори и декалите не са толкова разнообразни.

Моделът е закупен от ebay.