В началния етап на войната в Тихия океан, командването на военноморския флот на Япония не е придавало голямо значение на патрулирането над водните простори. То се е изпълнявало от части на втората линия, оборудвани с остаряла техника, най-често изведени от бойните подразделения бомбардировачи Mitsubishi G3M и различни типове разузнавателни хидросамолети. Първоначално този подход е бил оправдан, но с течение на времето загубите на тези самолети започнали да нарастват, като в края на войната достигнали катастрофални мащаби. Япония била изправена пред реална заплаха да бъде отрязана от източници на стратегически суровини. Осъзнавайки сериозността на положението, през септември 1942 год. техническия отдел на щаба на флота изготвя спецификация 17-Си за специализиран патрулен самолет, реализацията на който е възложена на Фукуокската металургична компания Ватанабе Текко-джо, която имала в състава си неголямо самолетостроително подразделение. В съответствие със спецификацията, новата машина трябвало да има продължителност на полета не по-малко от 10 часа при крейсерска скорост около 140 км/ч. Бойното натоварване предполагало две дълбочинни бомби с калибър 250 кг, като се наблягало на възможността за бомбардиране при плоско пикиране.

Разработена е концепция за самолета – двумоторна машина, оборудвана с два деветцилиндрови двигателя Hitachi Amakadze 31, с мощност 610 к.с. Екипажът се състоял от трима човека – пилот, оператор на РЛС и щурман, като последния обслужвал и отбранителната картечница. Екипажът се разполагал в обща просторна кабина с широко остъклена носова част, която напомняла за немския бомбардировач Junkers Ju-88. Цялата опашна част била предназначена за разполагане на апаратурата за откриване на подводници. Горивните резервоари с обща вместимост 1200 литра били разположени в крилата и не били протектирани.

Първият прототип на машината е готов през декември 1943 год., по времето когато авиационния отдел на фирма Watanabe е отделен в самостоятелна компания Kyushu Hikoki в град Касуга. В хода на изпитанията е установена пътна неустойчивост на машината, в резултат на което е препроектирана задната част. След прототипа са построени още осем предсерийни машини, и без да бъде дочакано завършването на изпитанията, самолетът е приет на въоръжение под името „Рикуджо Шокай-ки” („Патрулен самолет с наземно базиране”), собствено име “Tokai” („Източно море”) и кратко обозначение Q1W1.

Първоначално се предвиждало да се въоръжи самолета с курсово 20 мм оръдие Type 99-1, предназначено за атаки на надводни цели, но впоследствие въоръжението било редуцирано до единствената отбранителна 7,7 мм картечница Type 92 зад кабината. Натоварването от две 250 кг дълбочинни бомби било запазено.

Основните противолодъчни самолети на западните страни при търсене на подводници основно използвали радари, в разработката на които били значително напреднали. В Япония имало чувствително изоставане при този тип оборудване. Единственият авиационен радар, използван от флотската авиация, бил обемният и тежък Type-3 (известен и като H-6), който в различни модификации бил разполаган на патрулни самолети от четиримоторни летящи лодки до палубни торпедоносци.

Радарът H-6 работел на дължина на вълните 2 м (150MHz) и при мощност 3kW имал далечина на откриване на големи групови цели до 130 км и единични кораби – 50-70 км.

Достатъчно тежък, обемен и енергоемък, H-6 не бил оптимален за оборудване на Q1W. По тази причина Департаментът за военноморски изследвания в гр.Опама, разработил по-компактния радар FM-3, работещ в същия диапазон на вълните, но два пъти по-лек и с 30% по-малка консумация на енергия.

По мнение на ръководството на флота, радарът не бил достатъчен за оборудване на специализиран противолодъчен самолет, тъй като бил абсолютно безполезен при засичане на подводница под повърхността. Поради тази причина, в допълнение на радара на „Tokai” се предвиждало монтиране на детектор за магнитни аномалии, която откривала генерираното от подводницата магнитно поле, различно от естественото поле на повърхността. Подобно устройство вече било разработено под наименование KMX Type3 Model 1, като диапазона му за работа не бил много голям – подводница с водоизместване 3000 тона се откривала на разстояние 160 метра точно под детектора и плюс-минус 120 метра встрани. Ако водоизместването на подводницата било 1000 тона, то дистанцията се съкращавала на 120 и +/-90 встрани.

На теория всичко изглеждало добре – радарът откривал подводницата на разстояние 50 метра и със снижение самолетът се приближавал към нея. В случай на аварийно потапяне, екипажът на самолета я откривал с магнитния детектор и я атакувал с бомби. Разбира се, на практика то не се оказало точно така. Новият радар FM-3 към момента на създаване на самолета се оказал не съвсем готов. Опитите за монтиране на стария радар H-6 довели до това, че мощността на щатния генератор на самолета била недостатъчна за едновременно обезпечение с електроенергия на радара и магнитния детектор. Във връзка с това, голяма част от серийните самолети, произведени от април 1944 год., била оборудвана само с един магнитен детектор KMX и допълнено с... бинокли на екипажа, което съществено снижавало бойната ефективност.

В тази връзка била разработена специална тактика – търсенето трябвало да става от групи по шест самолета. След визуално откриване на подводницата или насочване от друг кораб, формацията „Tokai” се насочвала към целта при дистанция между самолетите 200 метра. Това разстояние трябвало да се държи доста точно с цел оптимална работа на бордовите магнитни детектори. По тази причина на всеки борд било нанесено обозначение във вид на прекъснато от една страна колело, като буквата „С”. Пилотите от съседните машини се ориентирали визуално по тази маркировка – ако пилотът можел да различи чертичката, прекъсваща кръгчето, то дистанцията била избрана правилно и не превишавала 200 метра. При увеличаване на дистанцията колелцето се виждало като окръжност.

Когато формацията преминавала над потопената подводница, магнитния детектор я улавял, като подавал звуков а и светлинна сигнализация на екипажа, като едновременно с това изстрелвал надолу маркер с цветна боя във водата. След това формацията отново прелитала над обекта, като този път установявала направлението за движение на подводницата, едва след което следвала атака с бомби.

Постъпването на Q1W1 във военните части започнало от октомври 1944 година. Основният район на патрулиране бил Източно-китайско море, по пътя на конвоите от континента към Япония и между Япония и Формоза.

По времето, когато Q1W1 навлиза на въоръжение, контролът над морското и въздушното пространство около Япония напълно преминал в ръцете на Съюзниците. Бавноходният и практически невъоръжен самолет бил лесна плячка за изтребителите на противника, които му дали кодово име „Lorna”.

За да се повиши някак отбранителната способност на самолета, задната 7,7 мм картечница на част от самолетите, била заменена от 20 мм оръдие Type 99-1, като тази модификация била обозначена като Q1W1a, но това не помогнало особено на екипажите на противолодъчните самолети. Американската авиация все по-често устройвала кървави бани на патрулните самолети, поради което действията на „Tokai” били ограничени само в крайбрежните води.

През есента и лятото на 1945 год. противолодъчните „Tokai” отчели унищожаването на седем подводници, от които американците след войната потвърдили загубата само на една – SS-237 “Trigger”. Дори и тогава бомбите на самолетите не нанесли кой знае какви поражения на подводницата, която била потопена с дълбочинни бомби от пристигналите на място бойни кораби „Mikura”, CD-33 и CD-59.

Едва в края на м.юни 1945 год. Q1W1 били оборудвани с новите радари FM-3, за които били предвидени, но по това време вече нищо не зависело от това оборудване.

Към момента на капитулацията на Япония били произведени общо 153 противолодъчни „Tokai”, от които оцелели само 68 машини. По това време била разработена и модификацията Q1W2 с дървена опашна част, която сменила на конвейера първия модел през юни 1945 година. Освен това бил изпитван и единственият прототип на учебно тренировъчната версия Q1W1-K, оборудван с двойно управление и изцяло дървена конструкция.

Трофейните „Tokai” (“Lorna”) били прибрани в САЩ за изучаване, но през 1946 год. всички били изпратени за претопяване.

Моделът на FINE MOLDS е от 1998 год., а 2017 год. (настоящия модел) е с променени детайли. Мога да споделя мнението на моделистите, че това е най-добрият модел на фирмата. Освен това е и най-добрият модел на този самолет, тъй като преди това единственият приемлив такъв е бил на Pavla от 1995 година. Същият е в лимитирана серия и в момента не се произвежда. Интересно е, че до момента никой не произвежда детайлизация за този самолет, освен маските за остъклението от EDUARD.

Кутията е с гланциран капак, на който има изобразен динамичен боксарт – прелитащ над подводница Q1W1, в подготовка за връщане и атака. От двете страни на капака имаме снимки в близък и общ план на готовия модел. В кутията имаме инструкция, найлонов плик с непрозрачните детайли, както и запечатан найлонов плик с декалите и с прозрачните детайли.

Инструкцията е тип книжка от шест листа. На първите три страници на японски еявно има кракка история на самолета, описание на техниките при засичане на надводни и подводни кораби, схема на разположението на екипажа и т.н., за съжаление напълно непонятно (освен картинките). Схемите за изработване започват от страница четири и са общо 18 стъпки до страница десета. Графиките са добри, има опционални моменти, в зависимост от избраната конфигурация. Камуфлажните схеми са на последните две страници, отпечатани са черно-бяло, а английските референции към цветовете са с наименования. Първата схема е на Q1W1 от Saeki Kokutai, оборудван с KMX, а втората предложена схема е на пълноценен Q1W1 от 901st Kokutai, 1945 Shang-hai, China.

Декалите са изключително добре отпечатани, без разминавания или дефекти. Предвидена е бяла основа за „хиномару”, както и „часовници” за приборното табло.

Платката с прозрачните части съдържа общо шест детайла – изцяло затворен фанар, както и отворен такъв – открит от задната страна за картечницата и с две открити настрани прозорчета за влизане на екипажа. Има и прозрачен прицел. Детайлите са тънкостенни, имат чудесен фрейминг и много добра прозрачност.

Непрозрачните части са на три платки, отляти от сива пластмаса, без дефекти по повърхностите, като изключим малко леяци по краищата на детайлите. Платка А е най-голямата и на нея са осем детайла – двете половини на фюзелажа, горни и долни полукрила, както и вътрешната основа на главния колесник. Задкрилките са с характерните прорези, а повърхността на детайлите е фино проработена с много прецизна гравировка. Няма предвидено нитоване. От вътрешна страна на кабината на екипажа е предвидена и съответна текстура. Следващата по големина платка съдържа платки B, C и D. Платка B има 19 основни детайла – двигател, обтекател, ауспуси, кок на витлото, самото витло, хоризонтален стабилизатор и др. Допълнително са изтеглени от двете страни два детайла за подвесния резервоар (незнайно защо отлят с държателя си), две половини, два стабилизатора и два държача за 250 кг дълбочинна бомба. Няма забележки по детайлите. Платка C съдържа 17 детайла – седалки, приборно табло, оборудване в кабината, странични панели, седалки, тръба на Пито, стойки на основния колесник. Седалките са със странна вдлъбнатина в средата, но като изключим това, други забележки няма. Приборното табло е плоско от предна страна, а от задна има издадени съответните части на приборите. В кутията има допълнителна платка В, абсолютно идентична на гореописаната, с общо 27 детайла.

В комплекта не откриваме отбранителната 7,7 мм картечница Тип 92. В инструкцията е загатнато, че е необходимо да се закупи отделно, но лично за мен това е непростим пропуск от страна на Fine Molds. По-добре каквато и да е картечница, отколкото никаква. Още повече, че тя може да е в прибрано положение и тогава няма изискване да е супер детайлна. Друг недостатък е необходимостта от прецизно измерване и пробиване с фино свредло на отвори в долната част на корпуса, където да бъдат захванати бомбодържателите. Докато за резервоарите има полупробити отвори, то за бомбите няма. И не на последно място – добре би било да има предвидени и празни стойки за резервоарите, но това е мое мнение.

В заключение – много добър модел на този самолет, може спокойно да се изработи OOB, но и нито една допълнителна детайлизация няма да е излишна. На първо място – монтиране на ецвани колани, както и добавяне на липсващото отбранително въоръжение. Тук вече може да се експериментира и вместо 7,7 мм картечница Тип 92, може да се добави 20 мм оръдие Type 99-1, стига да имате информация за камуфлажите на тези самолети.

За съжаление никой не прави детайлен сет за Q1W1, единствено Eduard предлага маски за остъклението. Самолетът e представител на уникален клас самолети, което го прави много атрактивен. Любителите на японската авиация трябва да го имат в колекцията си.