Разработката на пулсиращите реактивни двигатели (ПРД) в Германия по принцип била строго секретна, поради което авиоконструкторите получават информация за тях едва в средата на 1941 година. Именно тогава някои авиационни фирми започват разработката на самолети, задвижвани от ПРД, но до стадий полетни изпитания достигат само два от тях - Физелер Рейхенберг (пилотираната версия на Фау-1) и Ме-328.

Фирмата "Месершмит" още в края на 30-те години работи по създаване на самолети с реактивна тяга, като един от проектите P.1079 предвижда създаването на малък, опростен и евтин изтребител, който може да се оборудва с различни типове реактивни двигатели. Но докато германските войски удържат повсеместни победи, работата по реактивната тематика не върви с нужния ентусиазъм, тъй като ръководството на Луфтвафе считало, че може да се спечели войната и без подобни чудатости.

През 1942 год. обаче времето на мълниеносните успехи отминава и възгледите на същото това ръководство по отношение на парспективните разработки се променя. Вили Месершмит паралелно с работата над турбореактивния Ме-262 и ракетния Ме-163, с заема и с изтребител, задвижван с ПРД "Аргус". предполагало се, че самолетът ще е доста евтин и четири такива машини ще струват колкото един Ме-109. Така възниква проекта Р.1079/17, преименуван впоследствие в Me-328.

Основното предназначение на този изтребител се предвиждало да бъде съпровождането на бомбардировачи, и тъй като ПРД не давал статична тяга, се планирало той да бъде запускан от борда на тежък самолет-носител.

На 31 март 1942 год. са представени за разлеждане три базови варианта за изтребител: Me 328А-1, въоръжен с две 20-мм оръдия MG 151, Me 328А-2, въоръжен с две MG-151, две 30-мм оръдия МК 103 и притежаващ крило с по-голяма площ, както и Me 328А-3, аналогичен на предходния, но оборудван за дозареждане във въздуха. На тяхната база се предлагали и три проекта за изтребител-бомбардировач: Me 328 В-1, В-2 и В-3, въоръжени съответно с бомби с маса до 500, 1000 и 1400 кг.

Стартирани са изпитания в аеродинамичен тунел, като изследванията показали, че най-доброто разположение на ПРД е в опашната част. Интересът към машината се засилил през 1943 год., когато Луфтвафе понася чувствителни загуби на Източния фронт и в Африка. За да се ускори процеса, паралелно с аеродинамичните изследвания, DFS построила три пълноразмерни изтребителя - Me328 V-1 ,V-2 и V-3, предназначени за безмоторни полетни изпитания.

Тъй като ес предвиждало основното достойнство на самолета да бъде неговата ниска цена, крилото изработили от дърво, фюзелажът имал металически скелет само в центроплана, кабината и ските за кацане, като останалата конструкция също била от дърво. Целометалически бил само стабилизаторът, тъй като него го взели без изменения от Ме-109. В серийното производство се планирано да се снижи още повече необходимостта от метал, като в частност се премине на изцяло дървен стабилизатор.

Полетите започват през есента на 1943 година. В качеството на носител е оборудван бомбардировач Do 217Е (бордово обозначение JT+FL), над фюзелажа на който, в района на центроплана, са били монтирани две мощни стойки, на които се установявал планера Ме-328. Задната част на опитната машина се опирала на специална тръбна опора, която след освобождаване се прибирала в тялото на бомбардировача.

Освен подобен вариант се предвиждал и вариант на буксир, като в този случай се използвала модифицирана тележка от Ме-163. Едновременно с тези изпитания се строили и планери от V-4 до V-10 за моторни изпитания. В качеството на силова установка се предвиждали ПРД "Аргус" AS 014 с тяга 2,94 кН (300 кгс). Горивото се съхранявало в резервоари, разположени за запазване на центровката, пред и зад пилотската кабина. Оттам горивото се подавало с електрически помпи, които се захранвали от акумулатори, а след излитане - от ветрогенератори.

Първите моторни полети изкарали наяве доста сложни и опасни проблеми, свързани с вибрациите, които неизбежно съпътствали работата на ПРД. Веднага станало ясно, че разположените в опашната част двигатели водят до нейното разрушаване. Буквално "в движение" била изменено компоновката и двигателите били преместени на стойки под крилата. За таи цел били конструирани доста удачни стойки с амортизация и пироболтове, които позволявали в случай на опасност да се освободи двигателя в полет.

Първите два прототипа се изпитвали във вариант ескортен изтребител, като единият имал два, а вторият цели четири ПРД. В хода на полетите, освен вибрациите, се появили и други проблеми. Оказало се, че ПРД е неефективен на големи височини и не обезпечават многорежимност на полета, поради невъзможност за регулиране на тягата. Това обрича на провал концепцията за ескортния изтребител, поради което основните усилия се насочват за създаване на изтребител-бомбардировач, който може на малка височина да достигне целта, да нанесе удар и след това, при необходимост, да изпълни някои задачи като лек изтребител.

Изпитанията продължават, възникналите проблеми започват да намират своите решения, като в хода на изпитанията често двигателите се откъсват от стойките, а два прототипа просто се разпадат във въздуха заради вибрациите.

Въпреки неуспехите, фирма "Якоб Швайер" получава задание да построи първият предсериен Me 328В-0, във вариант лек бомбардировач. Това бил самолет с изцяло дървен фюзелаж, в който пред и зад кабината, били монтирани два алуминиеви 500 литрови резервоара. Защитата на пилота отпред се обезпечавала от бронирана плоча с дебелина 15 мм и 80 мм челно бронестъкло. Друга бронирана плоча с дебелина 15 мм и задтилък прикривала пилота отзад.

Тъй като заради тясната кабина нямало как да се монтира катапултно кресло, за обезпечаване напускането на самолета от пилота били предвидени пиропатрони, които освобождавани опашната част. Приборното оборудване било минимално: компас, скоростомер, висотомер, авиохоризонт и нивомер за горивото.

Поради закриване на програмата Ме-328 през лятото на 1944 година, първият предсериен образец така и не е достроен. Основни причини за това решение били неособено високите летателни характеристики на самолета, нерешените проблеми с вибрациите, както и липсата на подходяща производствена база за серийно производство. Нито един от вариантите на Ме-328 не успява да попадне на фронта.

Моделът

Няма как да скрия желанието си да притежавам тази атрактивна малка машина в колекцията си. По тази причина никак не ес колебах да си направя подарък за Коледа, когато я намерих на атрактивна цена в e-bay. моделът пристигна точно за Коледа и успя да намери място под елхата.

Кутията е от гланциран картон със странично отваряне, като с цел укрепване е опакована и термично обработена в найлон. На капака имаме рисунка на what-if машина, а на гърба - двете предлагани цветни схеми в комплекта, схема на декалите, както и две снимки на готов небоядисан модел. Продуктът е интернационален - САЩ, Турция и Чехия.

В кутията имаме найлонова опаковка с пластмасовите детайли + вакуумния фанар, плик с цип със смолните детайли, декален лист, двустранна цветна схема, както и цветна гланцирана инструкция. Пластмасовите детайли са на турската фирма PM MODEL, с всичките им плюсове и минуси. Смолните детайли са от неназована фирма производител, тъй като нямат маркировки.

Инструкцията е тип книжка, като на първа страница имаме кратка история, както и рисунката от капака на кутията. На втора страница имаме схема на детайлите, темплейт за отрязване на ненужната пластмаса, както и схема за изработка на модела в девет стъпки. Стъпките са ясно онагледени, с цветни схеми и пояснения, както и с обозначения на цветовете по FS.

Декалите са отпечатани от AeroMaster, без забележки или дефекти. Позволяват изработването на двата предлагани варианта:

- Scheme 1 Conjectural markings for "Yellow 4" of III.KG(J)54, 1944 - Light Green и Brown Violet отгоре, както и Light Blue отдолу, с жълти въздухозаборници за ПРД;
- Scheme 2 Conjectural markings for Prototype "White 3", Early 1944 - Dark Green отгоре и Light Blue отдолу.

Непрозрачните пластмасови детайли са доста дебели, с доста ефирна вдлъбната разшивка, общо 16 на брой, разположени на една платка. 9 от тях са маркирани като неизползваеми, като освен тях не се използват и още два - стойките за окачване на бомбардировач-носител. Детайлите искат повърхностна обработка, тъй като имат недоотляти повърхности и шагренова повърхност.

Прозрачният детайл е само един - фанар за кабината, който е доста дебел, с изкривявания на оптичното изображение и без никакъв фрейминг. Предложеният за замяна вакуумен фанар е доста добър като изпълнение и фрейминг, като изключим един дефект - пъпка отляво. За съжаление не е предвиден вариант с челно бронестъкло.

Смолните детайли са общо 33, отляти от жълтеникава смола, с дебела връзка към масивни основи. Кокпитът е доста спартански, предвидено е приборно табло и прицел, като на седалката има колани за кръста, отляти както си му е редът заедно с нея. За прицела няма прозрачна част - вероятно ще се наложи да се изработва отделно. Изцяло нови са хоризонталните стабилизатори, предвидени са елерони, вертикално кормило и пълен набор за ската за кацане, както и тележка с колелета. Има дадена нова носова част с две отделни оръдейни цеви. Съществени дефекти няма, като изключим отчупен детайл на ската (който за радост се намери в пликчето), както и липсваща перка на всеки от крилните вентилатори. Там проблемът е по-сериозен, но ще се намери и за него решение.

Заключение

Добър модел, който не е за начинаещи моделисти. Позволява изработването на атрактивна машина, която може да използване самостоятелно, или да монтирате на Do-217. Като изключим дребните забележки по смолните детайли, както и качеството на пластмасовите детайли, всичко останало като комплект, е на много добро ниво.